Как и защо бягат работарите: 280 лв за два месеца хамалогия в Родопите - 130 евро на ден на плажа във Франция

Жельо МИХОВ
„Когато човек започне да си поставя цели още от дете и да ги преследва до пълната тяхна реализация, той изгражда един модел на поведение и отношение към живота и околните, който става част от характера му завинаги”.
Думите са на млад човек от Родопите, за когото трудовата биография започва още от ранните ученически години. Той не влиза в класацията, която ни праща в първите позиции по безперспективни млади хора в Европа. Разказва, че още на 11 години вече е получавал заплата, колкото родителите си.
„Започнах да продавам вестници през лятната ваканция. В продължение на три години. В края на деветдесетте доста ученици се хващаха да работят. Ставах в пет часа, а час по-късно бях пред будката на автогарата в Кърджали. Там казвах колко вестника искам и от кои, слагах ги в раницата, някои от тях в ръката, за да ги показвам и тръгвах. Обикновено вземах по около 100 броя, които продавах до обед. Надценката, която слагах бе 10 стотинки на вестник, по лев на списание. Това бе печалбата. Някои съм продавал и за повече, зависи от купувача. Това, което оставаше се връщаше в будката. Всеки ден преминавах през целия град, докато не си направя редовни клиенти. Малко ме бе срам в началото да влизам и да викам из масите в заведенията, но после това чувство отмина”, разказва Петър. Младият мъж е на 29 години, а отдавна вече не живее в България. Спомня си с усмивка за прекараното детство в Кърджали. „С вестниците на ден вадех средно по около 6-7 лева. Като изчисля на месец, получавал съм заплата колкото майка ми. Всеки ден след като приключа хапвах на автогарата две кебапчета с гарнитура и тогава се прибирах. Виждах моите връстници как отиват на басейна, а аз се връщах от работа. Като се прибера пък почвах да помагам в малкия ни семеен хранителен магазин. Лягах рано, за да стана отново в пет сутринта и да тръгна с вестниците. Съвсем скоро вече бях поел района на складовете. Там всеки си чакаше желаните вестници и списания. Знаех всеки какви предпочитания има. Обикалям навсякъде, пия кафе и ако някой си е прочел вестника го питам дали мога да го взема и често са ми ги връщали. След това аз ги оставям в будката и ги обявявам за непродадени, а всъщност си прибирам парите. Не е било често, но се е случвало. По едно време ме познаваше целия град. Знаех почти всички клюки в Кърджали. Кой с кого, защо, как, къде. Като информационна агенция. Вестниците бяха гола вода пред мен.
Хубави години, три изкарах така”, спомня си Петър.

30 тона бира на ден, заплатата - за пътни за чужбина

„Последното лято преди да завърша училище се разбрах с няколко приятелчета да ходим на море. Цялата ваканция трябваше да работим, за да изкараме пари за Слънчев бряг. Някои от тях се хванаха, но се отказаха след дни, други изобщо не се захванаха и в края на лятото се оказа, че само аз имам спестени средства за моренце. Скъсаха ме от работа. Изкарах два месеца в склад за алкохол и безалкохолни напитки. Отивах по тъмно и се връщах по тъмно. Не можех да си вдигна ръцете от умора, целият мръсен. Пристига ТИР с 30 тона бира. 48 палета с по 25 каси на палет и трябва да се разтовари на ръце до обед. Няма машини, първобитна работа. На трима човека ни се разказваше играта. Тръгва камионът и идва друг. Спомням си, че имаше бригади цигани, които за по лев на човек разтоварваха камиони. Ненормална работа-всичко на ръце. Накрая по стар нашенски обичай пък те прецакват с парите. Имало удръжки за счупени каси и т.н. Е как няма да има нещо счупено, това са тонове продукция, ние сме хора все пак-случва се нещо да се изтърве, да се бутне. Мани, за два месеца ми платиха 280 лева. Нямаше обаче с кого да отида на море. Баща ми тогава ми даде още пари и ми каза да ходя при брат ми във Франция”, споделя младият мъж.

120 лв на месец в Кърджали - 130 евро на ден на плажа във Франция

„Заминах веднага. С изкараното от склада си платих пътните. Брат ми работеше на плажа на няколко километра от Монпелие. Продаваше понички и безалкохолни с количка. Веднага ме взе с него. Доразвихме концепцията на бизнеса като вкарахме в количката и бири. Продавахме бутилката за 7 евро, при положение, че пет евро струваше целият пак с 15 бутилки в магазина. Плюс надницата ни и собствената стока вадехме в силните дни по 130 евро на човек. Нали се сещаш как с очите си видях разликата-да ти се скъса задника от хамалогия за 120-130 лева на месец и да вадиш по 300 лв. на ден. Сутрин ставах с огромно желание за работа. Брат ми ми се чудеше на ентусиазма. Викам му: „Цял ден пием бира, гледаме жени по плажа и се прибираме с мангизи. Какво недоволстваш?”. Като свърши сезонът смятах да се прибирам към България заради училище. В този момент обаче се отвори едно място в Монпелие в заведение. Трябваше да заместя един нашенец за два месеца. Работата бе сутрин да изкарвам маси, столове и чадъри, а вечер да ги прибирам. 30 евро на ден, за два часа работа. Вярно, че са 100 маси и 400 стола, терасата е голяма, ама парите са чудесни за толкова време труд. Когато се върнах у дома вече бях решен, че завърша ли заминавам окончателно за чужбина. Няма смисъл да си губя времето в България. Броени дни след бала стегнах куфарите и… вече десет години съм във Франция”, разказва Петър.
Зад граница е работил какво ли не. От шест години е началник в транспортна фирма. Самият той върти волана по 10-12 часа на ден. Това не му пречи да гледа семейството си, създадено зад граница. „Бавно и полека човек трябва да изпълнява поставените си цели. Когато си упорит и не те плаши каквато и да е работа, тогава нещата се случват. Човек не трябва да губи нито ден в бездействие”, убеден е кърджалиецът.

***
Само един малък пример за това как младите хора успяват да се справят с цялата реалност в страната и да я победят. Факт, че един огромен процент от тях избират да реализират потенциала си далеч от Родината. Тук остават статистиките, в които 22 на сто от населението между 15 и 24 години не желае да учи, нито да работи.

Другият: Не бързам за работа, далавера все ще изскочи

„Завърших без да ходя на училище последната година. Явих се само на изпитите. Тъпо ми беше в училище, не ми се учи и след него. Това е”, разказва 20-годишен мъж от Кърджали. Средностатистически млад човек в Родопите. Не работи, но това по никакъв начин не го притеснява. Отговор на въпроса докога ще продължава така не следва.
„Оправям се. Родителите ми работят. Има за всички”, разсъждава Иван. Понякога помагал в бизнеса на баща си. Понякога. Предпочитал да не си дава особено усилие.
„Млади сме още, все ще изскочи някаква далавера, нещо да се направи. Има време. Пари могат да се направят. Човек няма нужда да си дава зор, да се напряга излишно. Спокойствието е най-важно, нервите водят до болести”, убеден е 20-годишният човек. Също не дава отговор и на въпроса как точно ще достигне до финансиране на бъдещото си охолство.
24rodopi.com

На снимката:
Къде може да се опитат „зърната" на Памела Андерсън или пък „дупката" на Шакира? По плажовете на българското Черноморие. Като оставим настрана сексуалния контекст, става дума просто за продавачите на царевица и гевреци, както и целият им ресурс от маркетингови словоизлияния. Почиващите ги мислят за местни, но в повечето случаи са момчета от вътрешността на страната, бачкащи за процент от печалбата. Намират се и родопчани. Месут продаваше царевица, сравнявайки зърната с тези на кака Памела.