Те могат със стотици евро на Запад, не могат без родния хляб на Изток

Голямото лутане в прехода - религия, социализъм, неонацизъм и… карти Таро

Жельо МИХОВ

Десетки от учениците, завършващи средното си образование в Родопите, избират да напуснат пределите на Отечеството и ако не продължат образованието си, то поне да се „вклинят" дълбоко в трудовия пазар зад граница. Липсата на сигурност у дома, ниският стандарт на живот са предопределящи за новия им път още година-две преди да преминат за последен път през прага на школото. Над 90 на сто от завършилите университети в чужбина не се завръщат у дома. Те се вписват изключително добре в западните икономики, а поне на този етап и вероятно през следващите 15-20 години, усилията на държавата да върне обратно младите специалисти ще са безрезултатни. „Редовият" гурбетчия пък действа по-скоро с мотива „работа години зад граница, харчене на спестеното-у дома". И в двата случая обаче, икономическите характеристики на държавата ни не предразполагат у младите „развитие на всяка цена на родна почва".

Работа зад граница, търсене винаги на новото, прозаични философско-икономически съждения от рода на „Не всичко е пари"… Това е един млад човек от поколението на прехода. „Тук наистина е диво, обаче ми е мило. Най-много в чужбина ми липсваше хлябът. Да усетя неговия мирис. Липсваше ми да се разхождам по улиците, да чуя дори мелодиите на часовниковата кула в Кърджали. Исках спокойствие и малко усамотение, затова се върнах".

Това разказва 29-годишният Юлиян Пашов. Името му всъщност е Хюсеин, но както семейството му, така и той са запазили българските си имена. Роден е в Димитровград, но корените на родителите му са от Кърджалийско. Завършил е средното си образование в Турция, използвал е придобитите знания в Австрия, а от два месеца негов дом е… ислямското общежитие в кърджалийския квартал „Възрожденци". Той и двамата уредници са единствените му обитатели след като съдът прекрати дейността, заради която отвори врати сградата. Един млад човек, който смело твърди, че е постигнал мечтата си. По думите му, битието му не е лутане в търсене на най-подходящото място за него в обществото, по-скоро жажда за опознаване на всичко ново. Съжалява, че в общежитието вече не се изучава Коран. Казва, че би му било изключително приятно и интересно. В джамия влязъл за първи път на 15 години. Няколко пъти обаче е ходил и в църква, а три пъти дори и на Кръстова гора.

„Не подминавам храм. Просто ми е интересно и влизам да разгледам. Няма нищо лошо в това. Религията учи на добро. Когато се върнах от Австрия исках да прекарам известно време сам, да намеря сили, защото психически бях изтормозен. Мой познат ми каза да дойда в общежитието. Приех защото исках да съм по-близко до селото на баба ми и дядо ми, които посещавам всеки ден. Тук съм от два месеца, но скоро отново смятам да замина за Австрия и да продължа работа", казва Юлиян.

Младият мъж по собствено желание решава да замине за турския град Измир, за да учи в техникум за текстил. „Образованието в България е смачкано. Учителите нямат контрол над случващото се. Докато посещавах училище в Димитровград е имало случаи да се пуши в час, да се пие. Няма как един искащ да научи нещо млад човек да го стори в подобна среда. Затова и родителите ми ме пратиха в Измир. До завършването си там живях при наши роднини. Конструктор съм на дамско и мъжко облекло. Четири години практикувах професията в австрийския град Линц. Работих първо в голям цех, а по-късно и в малко ателие. Харесва ми да се занимавам с детайлите, да организираш целия този процес и да вземеш в ръце готовия продукт и той да ти достави наслада. Виждаш ли този пръстен (протяга ръка), моделът съм го правил аз. Изработиха го в Турция. Голям е, но вкусът ми е такъв, трябва дадено украшение да грабне окото, да привлича", разказва Юлиян.

Социализъм, неонацизъм и… карти Таро

29-годишният мъж не обича политиката. Твърди, че тя не е за него. Но пък на 16 години влиза в младежката структура на БСП. „Бях единственият българин от турски произход в Димитровград, който стана член на социалистическата организация. До ден днешен съм, плащам си дори членския внос. Харесвам тези идеи, близки са до хората", убеден е Юлиян. В Австрия обаче е привлечен и от друга идеология.

„Мои приятели там ме поканиха на сбирка на някаква партия. Отидох с интерес. Още на вратата ме закичиха със значка с пречупен кръст. Вероятно бяха неонацисти. Представиха ме, че съм от България, но етнически турчин. Няколко пъти ме водиха на тези събрания, но в интерес на истината не разбрах почти нищо от схващанията им. Просто немският ми все още не бе на достатъчно добро ниво и не можех да разбирам, когато се говори толкова бързо. Направих го от любопитство. Имам жажда да научавам все нови неща", казва родопчанинът.

От любопитство навлиза и в материята на окултното.

„Моя позната ме научи да боравя с карти Таро. Четях много за окултизма, за гадателството, дори за черната магия. Много ми беше интересно. Скоро започнах да гледам на картите. Дори се регистрирах като гадател. При мен в квартирата идваха може би по 7-8 души на ден, за да им гледам. Вземах по 20 евро на сеанс. На месец докарвах по около 1000 евро. 1200 пък получавах в цеха. По едно време чувствах, че съм толкова добър, че дори не ми трябват карти, за да посоча на хората отговорите на въпросите, които търсят. Това обаче започна да ми влияе зле на психиката. От картите Таро изпитвах психично неудобство, на моменти дори сякаш получавах халюцинации. Много зле започнах да се чувствам и затова казах „Край!". Спрях да се занимавам с подобна дейност. Това обаче не ми бе достатъчно. Затова реших след четири години да се върна за по-дълго време у дома. Исках да намеря отново душевното спокойствие, а по-добро място от родния край няма. Прибрах се в Димитровград, а после дойдох и тук", разказва Юлиян.

Религия и рестарт

„От два месеца мой дом е общежитието. В него отношението на хората е отлично. Когато дойдох тук, вече нямаше деца, защото просто дейността е прекратена. Но не виждам какво лошо може да се случи вътре. Може би това, че не се дава гласност на самите дейности, това притеснява хората и кара обществото да се страхува. Трябва винаги да се върви в една крачка с държавата, тогава всички тези неща ще бъдат изчистени и нагласите в обществото ще бъдат различни. Както казах, за жалост вътре не се учи Коран, иначе с удоволствие щях да се възползвам и да разбера нови неща. В момента не е време разделно. Този народ не трябва да се дели по никакъв признак, а обратното-да бъде обединен и единен, за да се справи с трудностите. Трябва да спазва завета на хан Кубрат.

Върнах се в България, за да се отчуждя, да си почина, за да мога отново да поема към чужбина. След известно време заминавам отново за Линц. Работата ме чака и започвам отново да се занимавам с дрехи. Естествено често ще се връщам. Тук ми липсва мириса на хляба, да вървя по улиците, да поздравявам хората, защото тук си е нашия край", категоричен е 29-годишният мъж.

***

Това е една малка история за един малък човек. Един от хилядите млади хора в страната ни, които все още търсят своето място в нея и както стотици хиляди избира то да бъде на чуждо място. Не желае никога да скъса с корените си, а самите малки катаклизми по пътищата на живота смело може да назове „сбъдване на мечта".

В забележителния си роман „На изток от Рая" Джон Стайнбек хвърля цялата философия в образа на един китаец, който търси в Библията отговори на екзистенциални въпроси за човешкото поведение. Цялото произведение е един своеобразен римейк на библейския сюжет за братоубийството. Опирайки се на конфуцианството и изследване на староеврейските текстове от Стария завет, китаецът на Стайнбек достига до извода, че различните преводи не дават истински отговор за волята на човека. Основата на всичко в човешката природа той открива в думата „тимшел". Глаголът, използван от Бог към Каин за греха, бил преведен в императивното „Победи го", а в друг превод-„Ти трябва". Според изследванията на китаеца обаче най-точният е „Ти можеш".  „Ти можеш да победиш греха". В него вече няма заповед, там има свободна воля. Грехът може и да не бъде победен, но всичко това зависи от желанието на всеки човек.

Надеждата и изгубеното поколение. Едно и също стихотворение на Джонатан Рид, което задължително трябва да се прочете два пъти. Всеки може сам да избере в каква последователност. А иначе в страната ни лутането на младите хора продължава, безпристрастно наблюдавано от ръководните фактори на държавата, които иначе обичат да посочват „Победи го" и „Ти трябва", докато истината е, че „Те могат", но рядко тук.

24rodopi.com